Спре, погледне, па закрачи
той насам, натам,
нощ е ледна, той обаче
цял е в плам.

Дрънкат шпори на ботуши
весело в нощта.
Всичко се наокол гуши
в пустота.

— Дявол взел те мари, Райно!—
момъка шепти. —
Зер ще чакам теб безкрайно,
де си ти?...

Дяволът дано те вземе!
Що ли не дойде?
Ах, минава толкоз време,
де си, де?...

Ала в къщи той решава
да я навести.
И пред техните тогава
спря врати.

Смело в двора той наднича,
вътре всичко спи.
Ех, юнаку не прилича
да търпи.

Поразгледа, понадникна
той едвам, едвам,
па се смело вътре тикна
цял във плам.

Над прозори се надвеси,
буйна кръв кипи
и през тънките завеси
поглед впи.

И картинка чудновата
вътре той виде
и разбра защо момата
не дойде.

Боже мили, що да прави?
Вие му се свет...
Ех, и той с ръце е здрави,
я напред!

И един юмрук по джама
страшно проехтя;
пипнаха се вътре двама,
писна тя.

Почнаха там два юнака
люта нощна бран,
всеки удря страшно в мрака
кат пиян.

Ех, че бой на поразия,
ех, че шум и вик,
ей в селото олелия
екна в миг...

Два юнака през вратата
бягат по един,
лудо киска се луната
в свода син.


Стихотворения (1917)



HS Всички права запазени. Позоваването на източника е задължително.