(Из „Горски писма”)

Последната ми професия ще бъде с,оглед на миналото да определя коя е била професията ми на тая земя. Засега обаче това е така трудно, както е изкачването ми до Куртова поляна — най-хубавата поляна на Родопите. А тръгнахме чак от Якоруда. Искрено казано, Якоруда беше знаменита по липсата на знаменитости. Все пак някой английски лорд, любител на окаменелости, би закупил като антика гарсонетката на Даскала, гарнирана с телефонна жица съгласно не знам какъв моден журнал. А ако г-н министърът на юбилеите не беше в противоалкохолна обиколка из Бразилия, двойната изляна яка на Даскала би се удостоила с един 15-год. юбилей и златен орден за вярна служба. Ясно е във всеки случай, че държавата-майка е прекалено много щедра към даскалите. И затова от благодарност и весело настроение те й се усмихват с белите дупки на 3 пъти пребоядневаните си панталони.
— Акшам хаир олсун, ихтияр — поздравляваме един помак, още едно помаче и под тях едно магаре, натоварено сякаш с репарационни задължения — така плачливо гледа.
— Дал ви бог добро, момчета! — отговаря първият помак, чиито дълги крака висят почти успоредно с шията на магарето и понякога се удрят по шосето.
Помаците са най-съзнателните български избиратели. Под конвой, хванали в ръка оранжевата или ясно-червената — въобще правителствената — бюлетинка, те слизат от колибите да упражнят осветените от конституцията свободи и изборни права.
Помачето държи една „балташка” — брадва от 4—5 кг. Функциите на тия симпатични „балташки” са различни. Кога чамова, кога някоя щастлива чело-веческа глава. Пред съда изправили един с такъва балтащка. Метнал я човекът така лекичко, че ведно с главата откачил и лявата ръка на някакъв пътник.
— На шега бе, господин съдия. Исках малко да го уплаша! — пояснил помакът...
Родопите имат още добре запазени гори. От мястото, където Черна и Бяла Места тихичко се сливат, по-тихичко даже, отколкото черният блок и репарационната комисия, потегляме нагоре по дерето.
Хладна предесенна привечер. Гората свири. Сякаш златна ябълка от приказките, слънцето гори между боровете. Тъмносини сенки, преплетени с плахи слънчеви петна, лежат по гъстия мъх, приличен на зелено кади-фе. Места звучно ромоли, подскача палава и весела, като влюбено момиче, спуска тантели от бяла пяна в зеленикавите вирове и стихва. А в тишината плесне по повърхността някоя пъстърва, подскочила за мушица, и като стрела се плъзне из камъните. Отборна бор черната сянка на прилепа тъче невидими платна.
— Като стигнем бившите турски постове, още малко и у влашкото царство — утешава ни бай Милан. — Засега яжте малини и ягоди.
Часовете минават — ни постове, ни влашко царство. Лягаме в една дъскорезня, обръщаме гръб край огъня и върху дъските понаместваме ребрата си. Призори ставаме помръзнали.
— Другари, хайде за раци!
— Какви раци са те патили?
Но в Чакърдере наистина гъмжат раци. Лягаме по корем и един по един светкавично ги мъкнем из водата.
— Раците много приличат на блока. Напредват като него, па и мършата обичат — пояснява Йордан.
— Да живее блокът. Ще го сварим и ще стане червен!

*

Куртовата поляна била ключ между Рила, Родопите и Доспат. Аз не смея да зная добре географията. Фердинанд I знаеше добре къде са и Цариград, и Охридското езеро, и Солун, и Серет, но поради неговите географии познания българският народ научи ш.свой ред къде е Версайл, къде е и Ньой. Зная само, че Куртова поляна действително е хубава. Висока и равна, заобиколена с борови гори, над които тънки сиви мъгли се спускат като копринени шалчета. Далечни простори се откриват от нея. Според легендата тук живеел древният родопски музикант Орфей. И били вълшебни нощите тука.

Над стръмната тъмна пътека
ни гранка, ни лист се люлей.
С венец на косите, полека,
пристъпя усмихнат Орфей.

Привеждат се борове с шепот,
през облак бледнее луна
и бързат крадливо и с трепет 
и вълк, и плашлива сърна.

От урвата свлича се мечка
и горската котка пълзи,
пристъпват полечка, полечка
тревожните диви кози.

И всички затихват в замая 
край горский велик музикант,
а бледният месец мечтае
сред свита звезди от брилянт.

Вълшебната флейта лелее 
мистичната сънна гора, 
докато се изток залее 
от огненозлатна зора.

Разбягват се мечки, глигани
и вълци, и диви кози,
но вред, от възторзи проляни, 
блестят по тревата сълзи.

Магьосник музикант бил Орфей. Разплаквал и вълци, и мечки, и сърни, и глигани. Впрочем, глиганите съвсем ги нямало. Аз забравих, че са били из вилите на Чамкория, в Лъджене, Варна и пр. на курорт.
Или пък пишели уводни статии, настанени в редакцията на „Мир”.
Сега на Куртово е съвсем другояче. Власите са построили своите дървени къщички със забъркани улички, през които те сподирят десетки кучета. Цялото селище има нещо, взето сякаш от романите на Майн Рида. На широк кръг, насядали по турски, власите се разправят за дневните грижи. Забавно накичени, малки момиченца се търкалят по поляната. Момците играят своето влашко хоро, а спретнати девойки бързат към кладенеца.
— Миналата неделя краднаха от оная колиба мома. Щерьо нямаше коне и говеда, та баща й не я даваше. И овци нямаше...
— И на този усамотен кът двете класи не се спогаждат. Нямаш ли коне и овци — не можеш мома да вземеш.
— Нищо, ако се влюбя в някоя от тези девойки, наистина трудно ще бъде — нямам ни овци, ни коне.
Но все ще се нареди. Волове ще потърся в известния краварник, овци ще изведа от оранжевата парламентарна група, а колкото за коне — блоковият породист жребец г-н Маджаров ще има добрината да се изкачи дотука.
Вечер всичките кучета започват тревожни напеви. Лаят от всеки ъгъл. Сякаш си бил на общоделско събрание и си взел думата против буржоазния булдог Пастухов.
Под дебелите влашки вълненици все пак е порядъчно студено. Вместо Орфей през цепнатините свири мразовит вятър, блъска се по дъските и гората странно свири.
„Фииу” — носи се нейният вой, приличен на шума от проливен дъжд.
Край огъня седят хазаите — седем-осем мъже. Има и гости. Всеки разправя как урсата, т. е. мечката, му изяла коня.
— Ех, една кобила имах! Дай двеста пальона — не я давам! Ама я изеде урсата.
— Ех, и аз имах един айгър. Дай 10 хиляди лева — не го давам. Ама гс изеде урсата.
Такъв разговор слушахме до сутринта. Синкавите Твоята младост гледа с меки, кадифени очи. Но утре? Утре сивият поток на живота ще повлече и твоята, младост, и твоята усмивка. И повлякла количката, изпотена, изпрашена, видяла тук черна мъка, там празноти и вечно охолство, ти не ще се усмихнеш вече. По детското чело ще легнат сенки, влажните очи ще заискрят омраза и редом със своите одрипени братя ти ще свиеш своите малки, черни, изподраскани юмручета: 
— Два свята, единият е излишен!

Самоков, август 1922