АЗ ПОМНЯ ПЪРВАТА ТИ ПЕСЕН¹

Аз помня бедната ни хижа,

посред широката градина,

където сред любов и грижи

детските ни дни преминаха.

 

Аз помня първия проблесък

на творческия пламък в тебе;

аз помня първите ти песни

и първите мечти погребани.

 

Изкачен на дървото старо,

помежду цъфналите сливи,

сред босоногите другари

ти звучни песнички разливаше.

 

Небето, месецът, звездите,

цветята в гъстата дъбрава,

животните и планините

във твойте песни оживяваха.

 

Ти пееше с тъга за всички

нещастни, гладни и бездомни:

за малките невинни птички

от хищни ястреби подгонени,

 

за страшната, жестока хайка

на „сто прокудени глигани”,

за бедната и сляпа майка

със двете рожби ненахранени.

 

И в тези песенчици кротки

за птички, зайци и глигани

звучаха първите ти нотки

на скръб и бунт против тираните.

 

Аз помня първите ти песни

с наивност детска напоени,

аз помня първия проблесък

във теб на бунт и вдъхновение.

  

 

ПЪРВИ „ПЕСНИ”

Осемнадесет години²  от тогава.  Живеехме в Македония. Още не бяхме освободени...

За сметка на западащото занаятчийство в цяла Южна Македония бе започнало да се развива силно тютюнопроизводството.

И ние в къщи обработвахме тютюн. Широката веранда всеки ден кънтеше от песните на работещите.

Христо тогава бе шест-седем годишен. Дребничък на ръст и слабичък, той не изглеждаше обаче да има повече от пет.

- Бабо, разправи ни приказката за лошата майка, която оставила момчето си в гората!

- Имало едно време...

Малкият Христо слуша, впил очи в устата на баба си, и поглъща всяка дума.

... детенцето от два дни скитало гладно из гората. Най- после видяла го една вълчица и го накърмила със своето млекце.

- Бабо, нали вълците ядат хора?

- Само лошите хора, баби.

- Ами защо тогава не изяли лошата майка?

Щом свърши приказката той дотича при нас и започна да ни я разправя.

Веднъж не си спомням кой му беше разправил приказка за ловци и глигани.

Както всеки ден, работехме на верандата. Христо изчезна.

Малко след това чухме тъничкия гласец от градината. Качил се на най-високото дърво, той пееше своята първа собствена песенчица.

- Песента за баба меца, четири глигана и ловеца.

Това бе една наивна, импровизирана фантастична детска поемика без рими и ритъм, без начало и край.

Оттогава всеки ден се повтаряше това. Всичко каквото чуе, всичко каквото научи или преживее през деня, преплетено със силно развитата му детска фантазия, се преобръщаше в наивна своеобразна песенчица и от клоните на някое дърво в градината се разнасяше из цялата махала.

*

Седим в широкия трем пред къщата³ и обработваме тютюн на листа. И Христо е около нас. Той занимава всички работници със своите наивни детски приказчици – собствени умотворения.

Понякога изведнъж изчезне от трема и след минутка само се чува звънливият му глас от градината.

Изкачил се на най-високото дърво, кацнал до гнездата на птичките, Христо пее своите песни за щъркели и ластовички, за агънца и вълци.

Още помня една от тях:

„Живяло си в гората щастливо семейство от глиган, глиганка и девет малки глиганчета. Припкали из гората глиганчетата, радвали се на хубавото слънце, гуркали се в малкото изворче, хрупкали росна тревица и никому нищо не правили. Но ето явява се в гората ловец, убива стария глиган, грабва две малки глиганчета и ги понася със себе си.

Но спуща се след него разгневената майка, гони го, грухти, а на нейния вик се събират всички глигани, глиганки и глиганчета от всички гори. Разкъсват те лошия ловец и спасяват бедните глиганчета.”

 

ПЪРВОТО СБЛЪСКВАНЕ С НЕПРАВДАТА ЧОВЕШКА

Христо е роден и израстна в средата на еснафско семейство от средна ръка в будния македонски град Кукуш. Син на активен участник в революционните комитети на Гоце Делчев, още от съвсем мъничък, Христо долавяше шепота на бунт против султана-изедник и сладки думи за борба и свобода.

Той бе едва 5-годишен когато Илинденското въстание, пламнало в пазвите на бунтовническата Пелистер планина, се разля по цяла Македония и раздвижи будното й население. Но видя и отмъщението на победителя над разгромените бунтари.

Дълга върволица от затворници, оковани в тежки вериги, вързани един за друг с железни халки, мина един ден по улицата. В лицето на затворниците Христо позна свои близки сродници, съседи – все добри и мирни хора.

- Кой окова тези хора? Къде ги водят? Какво са направили?...

- Пели бунтовни песни против султана! – обясни някой.

- Кой е тоя султан? Кой му е дал правото да оковава другите?

Никой не му отговори.

- Султанът е лош човек, много лош, нали така, чичо?

Това бе първото смущение в детската душа на Христо. Първото сблъскване със световната неправда.

Минаха години. Христо порастна и прозря.

Разбра, че султан има не само в Цариград. Не само той оковава добрите хора във вериги.

И решително мина на страната на окованите.

  

„КОЛЕКТИВЕН ТРУД” 

Христо никога не обичаше да се занимава сам. Уроците си готвеше винаги с група другарчета. Заедно с тях помагаше и на баща си, който имаше сладкарница.

- Тате, имам ли работа? – запитва той, влизайки в дюкяна, а дружинката го чака пред вратата.

- Да, вземи да скълцаш малко ситна захар.

Седне Христо на работа, а редом с него и цялата му компания от невръстни другарчета. Един кълца, друг пресява – за един час работата е свършена.

Получават малките работници възнаграждението си – по шепа бонбони – и пак задружно отфръкнат на улицата и оттам – в полето да играят сред хубавата природа.

Кой знае! Не бе ли това първата проява на любовта към „колективния труд” у Христо.

 

ХРИСТО ЮНКЕР⁴ 

Невероятно, но факт! Христо е възпитаник на военното... на негово величество ... училище.

Две години следва той там и завърши с чин: запасен портупей юнкер!

Тесни бяха казармените стени за волния дух на Христо и той не можа да устои: напусна училището – без пагони и калъчка!

Но и в училището той бе в постоянен конфликт с началниците си поради своята „недисциплинираност”...

Устроят вечеринка. Ведбал е винаги пръв на сцената със своите импровизации.

- Хумореска – викат другарите му от партера. И Христо им поднася такава хумореска, че всички се споглеждат смутени.

- Постъпих в гимназията – изключиха ме, отидох в търновското училище – също, тате ме изпрати във френския колеж – оскубах брадата на един „фрер”, най-после баща ми се отчая от мен и ми каза: „То се видяло, че от тебе човек няма да стане, ами аз да те пратя във военното училище, та барем офицер да станеш.”

А сам той се учеше за офицер!

Но всичко това той разправя с такава незлобливост, че дори и намиращите се в салона офицери се смеят.

 

В ГОРНА БАНЯ 

Бе началото на юни. Състоянието на Христо всеки ден се подобряваше. Никой не подозираше близкия страшен край.

Христо се разхождаше из стаята и двора и се радваше на  редките слънчеви дни през дъждовития юни. Наметнала зелена пелерина, пред отворения прозорец се разстилаше Витоша, мълчалива и  загадъчна, приютила в скутите си десетки хубави селища.

Христо обичаше природата и по цели часове седеше на прозореца и се радваше на белоглавата красавица. Но много повече обичаше той „бедните си братя” и често, много често преди да стигне погледът му до нея, той виждаше мъките на братята роби.

Забогатял през войните селянин строеше ново здание в двора. Алчен и жесток, както всички свои братя, той стоеше постоянно между измъчваните от труд и жега работници, ругаеше ги и не им даваше минутка отдих. Не стига това – той ги караше да работят по няколко часа извън работното време.

И тая  тъжна сцена, грубостта на тоя малък селски фараон, често изтръгваха сълзи от очите на Христо. Сълзи на обич и гняв.

- Мамо, защо хората са толкова зли?

И много пъти Христо, за да не гледа тия мъчителни сцени, се отказваше от най-голямото си удоволствие тук – да се радва на благодатното слънце и зеленополата Витоша.

*

Христо обичаше децата. Той сам бе дете. Голямо, добродушно, незлобливо дете.

Аз пих горчивата измама

на свойта детска доброта. ⁵

В същата къща живееха няколко близки семейства. Малките Жорж и Женя често идваха при Христо.

При тях той се забравяше.

- Бате Христо, нарисувай ми един дявол!

Бате Христо ги помилва по косите със свойствената си топла приветлива усмивка, вземе молив и тетрадка и им нарисува „дявол” – почти всякога охранен чернокапец с дълги-дълги рога на челото.

- Бате Христо, има ли живи дяволи?

- Има, има – даже твърде много – отвърне Христо и неволно обръща влажни очи към съседния двор, където „дяволът в потури” ругае някой работник.

- Ами ти видял ли си?

- Видял съм, зер!

- Къде има дяволи, бе бате?

По-голямата Женя се намесва авторитетно:

- В зоологическата градина, разбира се.

- Не, не – в св. Синод!

Милият Христо! Той не подозираше даже, че само две-три седмици след това тия „дяволи от светия синод” ще ходатайстват при архидявола да „успокои грешната му душа!”

 

МЕЖДУ ГЕРОИТЕ НА ХРИСТО⁶ 

Хуморът на Смирненски е лек, непринуден. Той бичува не толкова лицата, колкото условията, които ги създават.

Много от „хумористичните” герои на Христо са нещастни хорица, които възбуждат повече съжаление и съчуствие, отколкото желание за присмех. Такива са и изгладнелият чиновник, който търси гевреци по два за лев, и бедният баща, който предлага на маловръстния си син семчици за коледен подарък, че дори и малката Жанета, сърцето на която е малка катафалка. Всички те са добри, кротки и симпатични хора – жертви на жестокото бездушно общество.

Сякаш че и самите „герои” чувстват това отношение на Христо към тях, те не се сърдят на закачката му и ... обичат своя автор.

Тая пролет попаднах случайно между една група от живите „герои” на Христо. Бях по работа в едно малко красиво селце⁷ , скътано в полите на Рила, където Христо летуваше последната година преди смъртта си. Седях в читалището и прелиствах вестниците. Никого не познавах в селото. До мен се приближи един възнисичък чернокос мъж и непринудено заговори:

- Вие да не сте сродник на Смирненски?

- Да, негов брат съм.

- Приличате си. Той прекара цял месец в нашето село. У Василови беше. Много добре прекарахме. Другарувахме с него... Ето и Васил⁸ .

От съседната маса се премести при нас висок, строен младеж.

- Значи вие сте били хазаинът на Христо?

Васил се засмя:

- Да, хазаин,  дето го казват ... Живеехме двама в една стая, хей оная там, бялата къщичка, увиснала над реката!

Погледнах през прозореца:

Хубава бяла, чиста къщичка, кацнала като орлово гнездо над стръмния бряг на Марица.

- Аз бях по-малък от него, но по-висок. Христо беше дребничък на ръст, но жилав и як. Често се борехме.

- А как работеше Христо в село?

- Като  в с и ч к и други. Дохождаше заедно с нас в бичкиджийницата, в гората за дърва, ходехме на реката за пъстърви, а понякога излизахме заедно да пасем и овцете – не беше никак горделив.

- Не, не това! Аз питам как пишеше той. Къде?

- Където се случи: в къщи, при реката, в гората, в бичкиджийницата, навсякъде. Но повечето пъти ние не го виждахме кога пише, а след няколко дни прочитахме, че ни е изписал във вестника.

Прииждат и други селяни при нас. Намесват се в разговора:

- Аз съм Милан⁹ .    Оня, за когото пише Христо в  „Куртова поляна” ¹⁰ .

- А аз Такьо¹¹ . Заедно гасихме пожара в Рила¹² . Помня го такова едно дребничко, кротичко момче беше – кой да вярва, че така дяволски ще ни нарисува у вестника.

- Ти сърдиш ли се?

- Защо да се сърдя? Нали е на шега? ... Пък и не се подиграва, а само ни закача ...

- Мене пък ме дави в Марица! – обажда се един едър мъжага.

- Той тебе, или ти него?

- Той мене! – смее се здравенякът, но тогава и аз не бях много по-голям от него.

- А как те дави?

- Къпахме се заедно във вира; хей там горе, над бичкиджийницата. Христо ме наричаше „народняка” – зарад баща ми ... хванаха ме двамата с Йордо¹³  за главата и краката и ме натиснаха под водата. „Ей, така ще ви давим вас народняците!” – смееше се Христо.  – Весело момче беше.

Разговорът ставаше все по-непринуден. Разлистиха се стари мили спомени:

- Ами пожарът в Рила? Помниш ли го, Васо? – обажда се един мургав, изпечен мъж на 40-45 години. В държавната гора бяхме. Движехме се по една тясна пътека през гората. От двете страни – грамадни борове. Подигнеш ли глада да им видиш върха, шапката ще ти падне.

- Двадесет парчета от тези да ми даде държавата – пошегувах се аз – всичките борчове ще си платя.

Христо взе да се кикоти.

- Браво бе, друже Панев, значи за теб това е най-важният въпрос на момента!

Удари ме в земята момчето! Ама падаше ми се.

- А за мене чели ли сте? – намесва се още един в разговора. – За Шаламана? ¹⁴  Ей че хубавичко ме докара дяволското му момче! Вървим заедно към Саръгьол¹⁵. Разправям си аз за патилата с чуждестранния легион в Алжир, а Христо току пусне някоя смешка за горещите арабкини в Африка ... Смее се, закача ни, подхвърля ни шеги, па току седне върху някой камък или отрязан труп и почва да си драска нещо... Кой да знае, че той ни изписвал така смешно! Мило момче беше!

И в очите на застарелия вече Шаламан, закоравял в толкова черен труд и битки из балканите и Алжир, проблеснаха сълзи. Две сълзи на чиста обич и умиление.

Групата около нас постоянно се увеличаваше. Събираха се още много познати и приятели на Христо. Всеки бърза да разправи някои спомени за него. Някоя закачка. Някоя шега. Да го оживи в паметта си. И във всяка дума, във всеки спомен, във всеки разказ на приятели и „герои”, звучи искрена и пряма обич, непринудена скръб към рано загиналия поет.

Героите скърбяха за своя автор...

 

Т о м а    И з м и р л и е в

 

 

 

Б е л е ж к и

¹  Стихотворението „Аз помня първата ти песен” е печатано за пръв път във възпоменателен лист „Христо Смирненски”, юли 1935 г.

²  Споменът е печатан за пръв път в сп. „Звънар”, I (1924), бр.8.
            ³  Печатан за пръв път във възпоменателен лист „Христо Смирненски”, 1930 г.

⁴  Споменът е печатан за пръв път в сп. „Звънар”, I (1924), бр.8.

⁵  Стихотворението, което Тома Измирлиев цитира, е печатано посмъртно в сп. „Звънар”, I (1924), бр.8.

⁶  Споменът е печатан за пръв път във възпоменателен лист „Христо Смирненски”, 1935 г.

⁷ Село Радуил, Самоковско.

⁸  В а с и л – брат на Никола и Петър Капитански.

⁹  М и л а н  – Милан Баджов. При една екскурзия из Родопите, Смирненски и Йордан Воденичаров, чрез свой приятел се запознават с него. Той имал дъскорезница в този край и отивал при каракачаните, които му превозвали материали. Смирненски и другарят му, които желаели да видят тази красива местност, тръгват с него.

¹⁰  К у р т о в а   п о л я н а – фейлетон от Христо Смирненски. Излиза от печат след смъртта му. (Червен смях, IV, бр.28, 4 юли 1923).

¹¹ Т а к ь о – Христо Панев Георгиев.

¹²  През лятото на 1922 г. (август и началото на септември) Христо Смирненски прекарва в с.Радуил, Самоковско. Избухва голям пожар в рилските гори. Смирненски и група радуилци участва в гасенето на пожара. След това написва (на 13.VIII.) разказа „Пожар в Рила”, печатан в сп. „Червен смях”, III, бр. 34, 29 август 1922.

¹³  Й о р д о – Йордан Воденичаров, приятел на Смирненски, работник-бръснар. С него поетът ходи в Радуил, Чамкория, Бельово, Юндола и Куртова поляна.

¹⁴ Ш а л а м а н а – Георги Шаламанов от с.Радуил, Самоковско. С него Смирненски участва в гасенето на пожара в Рила през 1922 г. Сега покойник.

¹⁵ С а р ъ г ь о л – езеро в Рила.

 

 

HS Всички права запазени. Позоваването на източника е задължително.

 

 

 

 

 

Прекрасна статия, благодаря!